изповеди и размисли, секс, еротика, любов, чувства, страсти, спомени, лично, дневници, усмивки...изповеди и размисли, секс, еротика, любов, чувства, страсти, спомени, лично, дневници, усмивки...изповеди и размисли, секс, еротика, любов, чувства, страсти, спомени, лично, дневници, усмивки...изповеди и размисли, секс, еротика, любов, чувства, страсти, спомени, лично, дневници, усмивки

неделя, 8 юли 2012 г.

Любовницата



Тя и ти знаете какво е времето, малко е. Нямате го. Заело ви е трохи от себе си и ще си изисква връщането на всяка, с лихва, а са толкова вкусни тези трохи, с истина засищат, чезне глада, онзи най-дълбокият, неразбираемият който тя чувства, ти чувстваш, но дотам сте свикнали с усещането, че разбирате за него едва когато изчезне. Трохите – мигове когато сте заедно, всъщност – другото име на вечното: оценената краткост, откраднатото от познатото, общоприетото, посредственото. Бягството, греховното, езическото. Всичко това откриваш в нея, всичко това открива в себе си, за да го съблече. За да ти го отнеме.
Кратка целувка, после дъжда, тръгващият автобус. Още усещаш устните й по себе си, лепкави. Чуваш гласа й, образа й не чезне от очите ти. Знаеш, че е излишно. Знаеш, че няма да си с нея. Знаеш, че трябва да се върнеш към себе си, а е тъй хубаво това бягство.
Някъде там, дъжда размазва стъклото на което е подпряла лице. Още усеща устните ти по себе си, лепкави. Чува гласа ти, образа ти не чезне от очите й. Знае, че е излишно. Знае, че няма да е с теб. Знае, че трябва да се върне към себе си, а е тъй хубаво това бягство.
Тя не иска повече отколкото й си дал, в клетви не вярва, поне така твърди, недоверие към собствените й думи се чете в очите й, когато изрича това твърдение, но е далеч по-искрена, отколкото е била и пред себе си, преди да ти каже това в което се съмнява сама.
Ти не искаш повече от нея, отколкото сама е откраднала от себе си за да ти даде.
Нямате бъдеще – имате мигове.
Нямате планове – имате истина.
Нямате тревоги – всъщност имате, но те не са видими.
Нямате общо с образите си, които имате когато не сте заедно, защото в останалото време сте с маските на благоприличието, нали трябва да сте хуманитарно приемливи, а сте се търсили за да откриете истинския си образ един пред друг. Този който не искате и не можете да показвате на тези сред които живеете.
Нямате утехата на дните, не разполагате с друго, освен часове. Опитвате се да ги разпънете като дъвка, да се обичате по-бързо, ако може със скорост близка или по-висока от скоростта на светлината, за да тече различно времето за вас. Отчаяно е. Толкова е тежко, че не може да не сте весели. Няма ли ги усмивките, ще е края, горчилката. Забравяте всичко. В няколко секунди, в които дори не помните вече сте извън времето и пространството, взели всичко онова което може да вземе жена от мъжа и мъжа от жена, а после идва паметта и го губите. Животът е същият.
Само дето още усещаш устните й по себе си, лепкави. Опитваш я да я прогониш от очите си, страх те е да съжалиш, че ще заболи, а и като помислиш, по-добра е болката, че си я изгубил, пред това изобщо да не си я имал.
И се надяваш по същият начин да мисли и тя. И може би мисли.
Там някъде.
До следващата среща с неизбежното.

Няма коментари: