Ще се срещнете тази нощ. Или още една, две, пет, възможно е седемдесет и два или сто пъти още. Не знаете. Всяка среща на последна прилича. Нямате бъдеще. Заедно: не. То е другаде. За теб, за нея или него.
Той е семеен. Тя е семейна.
Тя ще пътува. Той ще пътува.
Ти си семеен. Ти си семейната.
Ти ще пътуваш. Имаш сметки с живота си за уреждане. Няколко късъмчета брада на дявола дължиш или да покажеш среден пръст на мойрите. Убивало те е нещо, не е успяло да те довърши. Както се знае, по-силен те е направило.
Или обратно. Той/тя/ има тези сметки за уреждане. Косъмчетата брада на дявола, средният пръст към дявола, убиването – недоубиване и ти не си му /не си й/ в плановете. Можете да ги промените, да. Импулсът е по-силен от всичко. Дори да е построена битовата кула, заради която е всичко, може да се направи на трески. А още са просто планове. Трябва ли обаче? Често: да, но не винаги.
Както казва всяка популярна книга, а и всеки усмихнат на криво светофар, вече: “Всичко е въпрос на личен избор.”, вашият е, да не се ограничавате.
Жаланието ви дърпа един към друг. Среща ви отново и отново. Набира цифричките, а апарата как се е озовал в ръката и защо тя трепери, защо въздуха пари. Защо е толкова тежко. Набъбнал е самият въздух, ще се пръснат фибрите по устните ти, овлажнени са, горещо ти е чак до костите. Не бива, не бива, ала пръстите набират и чуваш гласа, който те освобождава повече от задръжки.
После е усмихнато. Освободили сте конете си да побягат свободни. Мъгляво е утрото, хладно, пронизва, а гадинката уморена се прибира и просто иска да поспи. Следа съненият ден. Ровиш се дълбоко в паметта си, търсиш начин как да се подредят нещата, така че да няма губещ и губещо, в цялата този циклон от чувства, в чието око е бита ви.
Толкова сте различни, а толкова се искате. Или толкова сте създадени един за друг, че все едно винаги сте били заедно и дори когато не сте, пак се чувствате заедно.
Но не намираш отговори. Ще има губещ и губеща, а губещата ще е това, което май му викат “любов”, а може и да не е, но е такова увлечение, че ако си изпитал/ако си изпитала любов/ е останала като сополивото малко сестрича пред този архангел и бяс едновременно.
Няма начини. Бъдещето изключва да сте заедно. Или да сте заедно изисква твърде големи жертви от страна, на него/нея/, който/която/, уж обичаш.
Стига да поискаш, дано не се издадеш с нещо, че ти се иска: ще приеме. И ще стане лошо. Всяка среща е едно откъсване на цвят от гърдите ти. Болезнено е, но ти олеква. Олеква ти, а все по-страховита празнота те изпълва. По-страховита е празнотата, но пък си в по-голяма хармония със себе си. В по-голяма хармония със себе си, а по-жаден/по-жадна/, за него/за нея/ се чувстваш. Колело от усещания, положителни и отрицателни, толкова бързо завъртяно, че е размазано. Чува се и триенето му по-въздуха. Ще се запали. Като жива факла ще пламнеш.
Пак палиш или не пушиш.
И се питаш: заслужаваше ли си цената?
Мимолетното понякога е болезнено, но често е красиво и истинско. Заслужава ли си цената.
Според мен: да. Но може и да греша.
Няма коментари:
Публикуване на коментар