Винаги умирам.
Не придобих рутина, а ако беше възможна до сега да съм я придобил.
Винаги отрезнявам като след години опиянение, дори и връзката да е траела седмици, дни, часове. Опомням се свят в който съм мислил, че познавам, а се оказвам на повърхността му, сред много въпросителни и твърди стени.
Винаги съм като изгубен в непознат град.
Винаги чувствам липсата на надежда.
Хвърлям или качвам килограми. Държа се като идиот. Смея се по-шумно, май ставам и много забавен клоун, толкова забавен, че чак обирам овации и губя представа кога се смеят на майсторската ми игра и кога ми се присмиват, но ми е все едно.
Запечатан съм в себе си. Винаги.
Изолиран в болката си.
Пил съм до припадък. На екс чаша след часа.
Пил съм и транквилизатори. Че и опасната смесица между едното и другото съм правил на млади години.
Как съм оживял? Пълна загатка. Или по-скоро онова което е трябвало да умре в момента си е умирало. Оставало е нещо което се движи като мен, говори като мен, държи се като мен и дори в някои отношения изглежда по-разумно, но нещото си е отишло. Няма го, мъртво е, а докато е било живо, адски го е боляла.
Такива глупости съм правил много млад, но има и други.
Избивал съм клин с клин. Претрепвал съм се от работа или от писане. Вдъхновявал съм се от болката си и съм стигал до границата на един духовен мазохизъм.
Хващал съм първата посока нанякъде, като че ли ще успея да избягам.
Или пък тихичко съм се усмихвал, даже не ме е боляло. Просто си ми е било загубено. Толкова загубено, че чак ми се е струвало, че навън вали и меланхолията е онази приятната, дъждовната, сред която летят мечтите.
Само, че ме е гълтала калта.
По едно си приличат всичките преживявания. Идва един момент в който си казвам: Поне съм го изживял. Имало го е.
И изведнъж се чувствам награден вместо наказан.
Няма коментари:
Публикуване на коментар