Във връзка със серията статии на BG Север: тук, тук и тук. Донякъде предизвикан от един анонимен коментар, в постинг на Фрина, в който някакъв фен се опита да ме подиграе на тема минало. Най-вече защото от началото на летния сезон, отново алкохола зачести да се рекламира, като нещо много секси, като нещо много младежко, ще публикувам отново нещо изживяно с болката и страстта му. По-скоро като послание към по-младите, отколкото като изповед, каквато беше за мен, когато го писах.
Секси ли е алкохола? Според мен: не.
Пил съм бира, сигурно тонове, под режещият саунд на „Металика” и „Слейър”, в годините когато парчета на „Слейър” се използваха за психоатака в Залива при операция Пустинна буря, а ако двете дежурни нимфетки търпяха прегръдката ми, то беше защото махнат ли ми ръцете, най-вероятно ще се плъзна под масата. Веднъж, както клатих глава с цепнах предният зъб в една от чашите. Остана ми като спомен тази резка. Тогава носих „Номера на звяра”, така както е на албума на „Айрън Мейдън” на гърба си и влизах облечен по този начин и в Богословския, тогава все още Духовна академия, където учих.
Пил съм и водка, малко по-късно. По руски маниер. Действаше ми като допинг. Падаха задръжки, съзнанието ми сменяше ред и система, рязко. Цветовете пред очите ми се променяха. По-изострени ставаха контурите, чувствата заговаряха на езика на мисълта, където и да се намирах вадих тетрадката от чантата, която все преметната на рамото ми и стиховете се появяваха сами.
Пил съм и на свещи с теб. Не си спомням как се казваше тогава и как изглеждаше. Колко имена и лица смени от онези години, болезнено ми е да си припомня. Губех те, за да те срещна отново. Срещах те, само да те изгубя. Не знам сарказъм ли беше от твоя страна когато ми купи от онзи арт-магазин металната бутилка и ми я подари както направи любимата на Никълъс Кейдж в нашумелия тогава: „Да напуснеш Лас Вегас”, май също като героя се разциврих, но това беше не защото бях толкова трогнат, ами че потроши толкова пари за бутилката, а колко водка можеше да се купи с тях. Героя умря, аз реших да възкръсна. Не и любовта ни, ако е имало тогава такава. Секс правихме на поразия. Не винаги бях способен, но като се има в предвид как я карах и това ми се вижда множко. Любов правих с поредната чаша и роних истински сълзи по теб, когато давех раздялата. Едва когато те изгубих, може би, малко съм те обичал. За да те намеря отново. И да се повтори същото.
Пил съм и бърбън. И текила.
Пил съм и ракия с тате, на селото му до Дунав.
Пил съм и доста вино от това на дядо. Пил съм и с теб вино, макар не от това на дядо. Разливал съм го по тялото ти. Гонил съм струйките с език. Цитирал съм ти Омар Хаям, а когато го забравях, започвах да импровизирам със свои стихове. Някои си ги биваше. Спомняш си онзи който написах на стената. Аз още го помня. Хареса ти, защо плака, така и не разбрах. Защо не се върна? Нямаше причини. Ако сме били пияни, по-скоро сме били един от друг. Точно тогава не прекалих, но после…
Пил съм не само алкохол, но и помията на живота. В месеците в които си и играех на трезвеник се чувствах в
най-долнопробната кръчма. Имало е случаи и теб да мразя. И в лицето на всички жени да те мразя. Просто не бях себе си. Не от трезвеност, не че алкохола ми липсваше, а че се налага да пия нещо което организма ми го отхвърляше. Пиех жаждата си за свобода. Глътка жажда, но с няколко капки силно действаща отрова. На безумно лицемерие, на по-приемлива като истина, житейска лъжа, глупости и наивност от която ми се драйфаше. Своето собствено малодушие пиех. И кръвта на звяра си. Онзи който бушуваше в мен. Черната кръв на змея който всяка сутрин и вечер убивах. За да не извърши някоя глупост. Защото нямах право да се отдам на чувствата му. Той мразеше, а аз не исках да мразя. И той възкръсваше и трябваше пак да го убивам. И в битката си с него се изтощавах и се възползваха от изтощението ми точно тези, които хубаво би наредил този звяр.
Пил съм и изгреви обаче. И чист въздух на ефимерно щастие. Затварял съм очи и съм се отделял от земята. Запазил нещо човешко и много, много вдъхновение. Нямаше те до мен, но тогава най-силно те обичах. И те чувствах до себе си, макар да не те познавах.
Пил съм уиски. Бяло конче и Тичърс, Балънтайн и Сто гайди.
Пил съм с поети и с мутри. То разликата не е била голяма. Пияна мутра – половин поет. Пиян поет – голяма мутра. Пил съм с цигани и директори на природните аномалии, с няколко извънземни дипломата и много хора които вече не са между живите.
Пил съм и от сутринта. Много често даже. Не можех да прескоча това клише. Иначе какъв пияница щях да съм.
Пил съм време. На всеки рожден ден си имах ритуал: да сядам сам и да си правя равносметките като героя на Ремарк в началото на „Тримата другари”
Пил съм колкото героите на Ремарк. Чинаски на Буковски не можах да настигна, ама Буковски раздува. Виж, по-грозно от Чинаски в някои моменти съм се държал, без да бъда като него пич, в добрия смисъл на думата.
Понякога ме обичаше. Понякога те обичах. Понякога пиехме мечти, понякога сериозност и бит. Живеехме на различни места и все беше различна. Понякога омъжена за друг. Забравях ти името и лицето, така трябваше, но бих ли и могъл да запомня нещо което пропусках. Пропусках този скъпоценен и вечен миг, който ти беше откраднала. От живота си, от себе си, за да ми го дадеш, за да го имаме. Миг по своята стойност равен на вечността, който просто заради погълнатото количество алкохол, изобщо не възприемах и го няма такъв в спомените ми, какъвто е бил по-късно, когато вече не се трових.
Пил съм на бас на екс по двеста. Викаха ми „шампиона” и това пияници – ветерани, истинско признание!
Пил съм и разреден спирт. Всякакви други химически експерименти. Гаражни приумици на българския гении от ниските етажи на живота. Понякога стиховете ми се получаваха добри. Гледам от време на време някои драсканици и се червя, че такива могат да ми хрумнат.
Пил съм и когато вече не съм пил. Последици, езици които още ме преследват, макар дълги години да са минали.
Пил съм, ти помниш колко.
А сега мога да пия само от устните ти. И пия само от устните ти. Всъщност и от вратлето и от рамото ти, и от зърното ти, и надолу, и надолу…
Мога да пия само от теб и ме опиваш далеч по-силно. Естествено опиянение, прекрасно е. Знаем го, сега вече помня всичко. И си заслужава да бъде запомнено.
Яд ме е само, че се опитват да излъжат от екрана младите, колко Е секси водката. Но ние с теб си знаем: колко НЕ Е.
Няма коментари:
Публикуване на коментар