Защото всяко отрезняване е тежко. Главата е олово от отминалото опиянение, сърцето се преобръща, чувстваш, че няма да издържиш, че ще се погубиш, боиш се, а ново търсиш да се спасиш от тежкото състояние на настъпилото утри в което мислите са чисти, а душата празна.
Защото имаш все още защо да го обичаш, а нямаш сили дори да го мразиш.
Защото имаш всички причини да го мразиш, а искаш мъничко поне все още да го обичаш за да не се обезсмислят най-красивите мигове.
Защото отчаянието хапе.
Защото гръдта все още иска.
Защото е бил живота, вселената и всичко останало, а безразличието към него не те е направило безчувствена и друго нищо нямаш освен себе си към която да отправиш и обич, и омраза, а от обич си уморена, чувстваш се разочарована, боиш се дори себе си да обикнеш, за да не се излъжеш сама в себе си, както в него.
Защото е била тъй красива илюзията, когато нищо не е изглеждало пред свършване. Пълна е била чашата на насладата, толкова пълна, че чак да те отрови толкова много наслада. Така ти е изглеждало, а сега само спомен за вкуса й, още пари езика ти. Постепено губи свойства, превръща се в горчилка.
Защото искаш да изкрещиш, но не и да покажеш слабост.
Защото искаш да си слаба, а не можеш да си го позволиш.
Защото силата ти те бронира в себе си. Изолира кожата от живота, а кожата иска да диша, иска да се усмихва, да пее, да се докосва и да бъде докосвана, но е толкова наранена, че бронята се е залепила по раната и отстраняването й е по-болезнено от болката. Виждаш бронята в огледалото, златна е, но това не си ти. Твоя част е, но онази част от която би се лишила, а не можеш все още и тази твоя част те кара да се намразиш изобщо.
Защото си разопаковала любовта с надежда да откриеш символа й, а символа й сега ти се струва разкъсана опаковка.
Защото се чувстваш дете играло си на възрастен.
Защото си твърде възрастна за да допускаш детски грешки.
Защото просто небето е сиво, а не може да повие със сивотата си сетивата ти и те да спят и да сънуват.
Защото си постъпила правилно, а така се мразиш когато постъпваш правилно, а не можеш иначе.
Защото имаш чест, а проклетата чест не може да ти даде глътката спасителна измама.
Защото имаш разум, а прекрасно беше когато се беше лишила от него.
Защото някой трябва да е виновен, а искаш да забравиш името му. То не означава вече нищо за теб, нищо друго освен изгубеното. Избиваш си го от главата. Когато изчезне нуждата да бъде винен някого се връща към теб. Когато той се върне, тогава се виниш, че си му позволила да влезе отново в съзнанието ти.
Защото лесно можеш да го замениш, а понеже е толкова лесно, да обезцениш и новото преживяване, а и отминалото.
Защото искаш да си лекувана, а не поемаш лекарството, заради болезненото чувство, че ще те лиши и от лекарството.
Защото искаш да си целувана, но целувката ще е лекарство и като всяко лекарство ще е горчиво и неприятно.
Защото искаш да плачеш и го правиш, независимо дали го виждат или не, независимо дали го съзнаваш или не. Разплакват се малки съзнания в костите. Пронизват те гърдите сълзите им. Пресичат дъха ти. Топли и студени вълни преминават през теб. През последните няколко дни си забелязала колко много си приличат мъжете. Дали не работи някакъв автомат който ги изважда от матрицата. Някой ти подава ръка за да излезеш от таксито, допира й е като онзи който смяташе за незаменим. И че си изгубила завинаги приятното чувство, сега разбираш, че не е уникално, но загубило уникалността си, то престава да бъде толкова приятно.
Питаш се къде сгреши, не откриваш грешки или не ти се струват правдоподобни или са много и противоречиви.
Или мразиш него, но омразата ти с нищо не може да ти помогне и с нищо да му навреди и искаш да не я чувстваш, искаш, а не можеш. Вриш и кипиш отвътре. Животът те иска за себе си. Външно се усмихваш, приятен събеседник си, не искаш да покажеш травмата си. Колкото по-приятно е лъченето ти, толкова повече мрак те изпълна.
Изолирана си в себе си в своята болка.
Никой не я разбира, дори приятелите на които можеш да се довериш и да се изповядаш. Слушат те с едно ухо, знаеш, че говориш по-скоро на себе си. Трябва да има някой на когото да разкажеш.
Защото е пълнолуние и кръвта ти циркулира иначе. Защото си самодива, но пленена в тяло удобно за ползване сред битовото, а то иска своето.
Защото са самотни нощите и силна е тръпката, но да се върнеш към непознатото, ще е предателство към себе си. Да се втурнеш в непознатото все още рано. Твърде си изпатила.
Защото съзнаваш и несъзнаваш.
Защото има още и никой не знае какво.
Защото просто не стига въздуха.
Или защото има толкова много за дишане, но време няма и това прави дробовете неспособни да вземат и това което не могат.
Защото се боиш от телефона, а чакаш да чуеш познатата мелодия. Чакаш и се боиш, боиш и чакаш.
До следващото влюбване.
Защото имаш все още защо да го обичаш, а нямаш сили дори да го мразиш.
Защото имаш всички причини да го мразиш, а искаш мъничко поне все още да го обичаш за да не се обезсмислят най-красивите мигове.
Защото отчаянието хапе.
Защото гръдта все още иска.
Защото е бил живота, вселената и всичко останало, а безразличието към него не те е направило безчувствена и друго нищо нямаш освен себе си към която да отправиш и обич, и омраза, а от обич си уморена, чувстваш се разочарована, боиш се дори себе си да обикнеш, за да не се излъжеш сама в себе си, както в него.
Защото е била тъй красива илюзията, когато нищо не е изглеждало пред свършване. Пълна е била чашата на насладата, толкова пълна, че чак да те отрови толкова много наслада. Така ти е изглеждало, а сега само спомен за вкуса й, още пари езика ти. Постепено губи свойства, превръща се в горчилка.
Защото искаш да изкрещиш, но не и да покажеш слабост.
Защото искаш да си слаба, а не можеш да си го позволиш.
Защото силата ти те бронира в себе си. Изолира кожата от живота, а кожата иска да диша, иска да се усмихва, да пее, да се докосва и да бъде докосвана, но е толкова наранена, че бронята се е залепила по раната и отстраняването й е по-болезнено от болката. Виждаш бронята в огледалото, златна е, но това не си ти. Твоя част е, но онази част от която би се лишила, а не можеш все още и тази твоя част те кара да се намразиш изобщо.
Защото си разопаковала любовта с надежда да откриеш символа й, а символа й сега ти се струва разкъсана опаковка.
Защото се чувстваш дете играло си на възрастен.
Защото си твърде възрастна за да допускаш детски грешки.
Защото просто небето е сиво, а не може да повие със сивотата си сетивата ти и те да спят и да сънуват.
Защото си постъпила правилно, а така се мразиш когато постъпваш правилно, а не можеш иначе.
Защото имаш чест, а проклетата чест не може да ти даде глътката спасителна измама.
Защото имаш разум, а прекрасно беше когато се беше лишила от него.
Защото някой трябва да е виновен, а искаш да забравиш името му. То не означава вече нищо за теб, нищо друго освен изгубеното. Избиваш си го от главата. Когато изчезне нуждата да бъде винен някого се връща към теб. Когато той се върне, тогава се виниш, че си му позволила да влезе отново в съзнанието ти.
Защото лесно можеш да го замениш, а понеже е толкова лесно, да обезцениш и новото преживяване, а и отминалото.
Защото искаш да си лекувана, а не поемаш лекарството, заради болезненото чувство, че ще те лиши и от лекарството.
Защото искаш да си целувана, но целувката ще е лекарство и като всяко лекарство ще е горчиво и неприятно.
Защото искаш да плачеш и го правиш, независимо дали го виждат или не, независимо дали го съзнаваш или не. Разплакват се малки съзнания в костите. Пронизват те гърдите сълзите им. Пресичат дъха ти. Топли и студени вълни преминават през теб. През последните няколко дни си забелязала колко много си приличат мъжете. Дали не работи някакъв автомат който ги изважда от матрицата. Някой ти подава ръка за да излезеш от таксито, допира й е като онзи който смяташе за незаменим. И че си изгубила завинаги приятното чувство, сега разбираш, че не е уникално, но загубило уникалността си, то престава да бъде толкова приятно.
Питаш се къде сгреши, не откриваш грешки или не ти се струват правдоподобни или са много и противоречиви.
Или мразиш него, но омразата ти с нищо не може да ти помогне и с нищо да му навреди и искаш да не я чувстваш, искаш, а не можеш. Вриш и кипиш отвътре. Животът те иска за себе си. Външно се усмихваш, приятен събеседник си, не искаш да покажеш травмата си. Колкото по-приятно е лъченето ти, толкова повече мрак те изпълна.
Изолирана си в себе си в своята болка.
Никой не я разбира, дори приятелите на които можеш да се довериш и да се изповядаш. Слушат те с едно ухо, знаеш, че говориш по-скоро на себе си. Трябва да има някой на когото да разкажеш.
Защото е пълнолуние и кръвта ти циркулира иначе. Защото си самодива, но пленена в тяло удобно за ползване сред битовото, а то иска своето.
Защото са самотни нощите и силна е тръпката, но да се върнеш към непознатото, ще е предателство към себе си. Да се втурнеш в непознатото все още рано. Твърде си изпатила.
Защото съзнаваш и несъзнаваш.
Защото има още и никой не знае какво.
Защото просто не стига въздуха.
Или защото има толкова много за дишане, но време няма и това прави дробовете неспособни да вземат и това което не могат.
Защото се боиш от телефона, а чакаш да чуеш познатата мелодия. Чакаш и се боиш, боиш и чакаш.
До следващото влюбване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар