Трябва да станем деца да обикнем.
Трябва да се родим в себе си. А житейските уроци, да са мъдрите приказки, на онзи голям мъж или онази голяма жена, които някога ги е имало и са ни оставили като завещания телата си, за да ги обитаем със свежестта на новият живот.
Не трябва да им вземаме всичките интелектуални постижения на сериозно. Трябва да приемем, че сега сме други, за да се лишим от тежките дългове към живота. Част от преживяванията, които не сме способни да забравим и не бива да забравим, да не са, по-действителни за душата ни от прочетен роман или изгледан филм, защото и от роман и от филм, можеш да научиш точно толкова отколкото, ако си се опарил. Твърде надценяваме изгарянията си. Така държим раните отворени. Съмняваме ли се, че пак ще ни се случи онова което ни се е случило някога, май не сме срещнали новото, а ехо на старото, което ни държи в затвора си, в мрачният душевен затвор на самотата, дори тялото ни да споделя легло и прегръдка. Не е обич това, още е търсене. Щом не те е покръстила от миналото, още е минало. Еротичен танц и красота, може би. Предвестник на пролетта, може би. Но все още е част от зимната приказка. Има нещо пленително, топлина, споделяне и любов в една по-обща категория. Не интимната любов, която ще те изтръгне от онова състояние на капсулация в ненужни вече истини. Просто човешка любов, на друго трепетно тяло, което също търси което и ти, а твоето представлява същото за него. Утеха, не и спасение. Щом има минало: не и спасение. Или поне: все още не, ако общуването ви, не промени с нещо категория.
Трябва началото да е начало. Без никакви уводи. Без страхове, без изработени защити, брони, ако все още има такива, тогава сме твърде натоварени с минало за да усетим рая. Може да се живее така. Може да е трепетно, изпълнено с най-вълшебни преживявания и дори я има възможността да сравниш: колко по-хубаво, колко по-хубаво е от тогава. Ала това “тогава” вече го няма. Вече няма стойност, стойностно е било, че те е довело до тук. Част от брънката. Колкото и тежка, нека е благословена, че без него нямаше да го има и сега. Но да го носим в себе си, означава да излишен товар, когато гърдите могат да дишат свободно, настоящето което е единствено пълноценно.
Какво от туй, че някой или някоя преди време те е наранил, наранила?
Нима ще си мъстиш на този или тази, която или който са напълно невинни за твоите прегрешения и малшанси.
Или ще живееш с болката, която няма как да не сподели любимия, любимата. И да понесе страдание което е заслужила друга или заслужил друг.
Няма минало, а има ли, то това не е онази любов която може да те избави от него, но може да стане негова жертва.
Има само настояще.
Няма коментари:
Публикуване на коментар